Тук може да разгледате пълната колекция от илюстрации към сборника с разкази на Йордан Радичков „Водолей“. Всяка от тях е придружена от кратък откъс от съответния разказ, загатващ и малка част от Радичковата атмосфера на необикновени случки в присъствието на тенец, на сърцебиенето на океана и на замръзналите риби в най-студения януарски ден. Също така е възможно да изникнат въпроси като колко голяма може да е една простотия, спите ли с точното ребро и за какво се използват наполеонките.

Още за изданието може да научите от приятелите от Издателство Нике, а ако искате да ги подкрепите, бихте могли да направите своята предварителна поръчка на книгата с 30 процента отстъпка оттук. 

"Най-напред нас ни пратиха край реката с по една крина, за да се учим там как се сее жито. Всяко дете държеше по една крина отпреде си, пълна с пясък, и почваше да крачи покрай реката и да сее пясъка, за да свиква ръката. Едно време житото се сееше на ръка, като се правеха въображаеми откоси във въздуха и зърната се разстилаха равномерно. Ние много дълго се обучавахме край реката как да сеем житото: две крачки напред - един замах с ръката, две крачки напред - един замах с ръката."

"Заговори се, че ние можем да се електрифицираме, стига само да се намери едно динамо отнякъде и да се тури на воденицата. Тогава още нямахме електричество, всички къщи се осветяваха с лой. Имаше един много предприемчив човек, Миял, та той обходи околията, беше попаднал на някакъв техник и техникът обещал да потърси динамо, само че щяло да струва много скъпо."

"Лятно време, щом над планините плъпваха градоносни облаци, Гераско веднага излизаше в полето, забиваше колове и връзваше за тях някакви подобия на ракети, каквито сам си правеше от каменарски барут. Градоносните облаци трещяха и ставаха синкави от напрежение, а Гераско палеше фитилите и изпращаше заканителни възгласи; после изчезваше в пламъците и дима на взривовете, докато изхвърлените ракети чертаеха белезникави ивици и се забиваха в облаците."

"По-после разказваха, че един друг селянин се бил врязал в суматохата с толкова голяма скорост, че от огромното триене между селянина и въздуха селянинът се самозапалил, паднал в снега (хубаво, че паднал в снега!), снегът почнал да се топи, разнасяло се пищене като от нажежено желязо, хвърлено за закаляване, после пищенето утихнало, но дълго след туй селянинът се чувствал нажежен и вдигал пара от себе си. Това го разказваха очевидци, участвали в суматохата, и отбелязваха съвсем справедливо, че селянинът имал голям късмет, като е паднал в снега, защото снегът го изгасил. Ами че той е можел да изгори!"

"Историята, върху която искам да ви обърна внимание, се случи преди пет или шест години в Родопите. По онова време от Пловдив за Родопския минен басейн пътуваха стари автобуси от типа Жар-птица, извънредно много износени; при сухо време се пълнеха целите с прахоляк, при дъждовно време отвсякъде капеше вода. Помня, че пътувахме в дъждовен ден, бричката ни беше цялата нагизнала и всичките ние, десетина мъже (по онова време жени рядко пътуваха), се местехме непрекъснато ту на едно, ту на друго място, макар че навсякъде беше мокро."

"Светът е учуден от туй, че в пространството се появиха странно летящи тела. В старите черказки хроники тия странно летящи тела се наричат верблюди. Записано е, че верблюдът живее навсякъде: в пясъка, във водата - има вод­ни верблюди, в пространството; който може да погледне в слънцето, ще види в неговото око верблюд. Никой не знае кога и откъде ще се появи той."

"В тази история участваха: кучето Лари, една костенурка, наречена Клокотница, рибар, ударен от дракон, деца и родители, маймуна, която пушела тютюн на балкона, и едно съмнително лице, минало привечер през лозята."

"Сърцебиенето на океана продължаваше. Небето сивееше постепенно и тръпка премина по екипажите. Надарените с по-богата фантазия строяха хипотези, че океанът е живо същество, състоящо се само от мозък; други твърдяха, че то е само сърце и всички тия плавателни съдове ще изчезнат в мига, когато разпукне вените си. Някои предполагаха, че тъкмо по такъв тайнствен начин са изчезвали викингите под тия небеса с пасатни облаци. Японските рибари четяха молитви и продължаваха да зъзнат върху тесните палуби. Рибата се вмирисваше. Медузите отнасяха своите чадъри към дълбочините на океана."

"Студът изрисува всички прозорци. Нашите хора седяха в къщите си и гледаха безплатните картини върху стъклата. Ние не държим картини в къщите, щото студът всяка зима идва и рисува такива чудни картини, дето не могат да се видят никъде по света, па и едва ли човек може да ги нарисува. Студът само за пет минути може да нарисува таквиз картини, че да ти падне капата."

"Аз и сега не съм съвсем сигурен дали това наистина бе хайка, затуй ще разкажа историята, както си беше, пък нека негово величество читателят сам определи, защото в наше време единствено негово величество читателят може да определи по най-компетентен начин дали една история е хайка, или не е хайка."

"Не е никак лесно да се намери изчезнала крава. На едного откраднаха кравата и нашите казаха, че това е работа само на конекрадците. Властта повика конекрадците, хората се кълнат и кръстят, че не са пипали никаква крава, че те с рогат добитък не се занимават. Ами как да не се занимавате?, питат ги нашите, забравихте ли как се опитахте да задигнете общинския бик и да го продадете на някаква община в Тутраканско? А конекрадците казват, че тъкмо от оная история с общинския бик вече не посягат на рогато добиче, защото бикът изпопребил сума народ."

"Словесният живот на моя край стигна дотам, че дори веднъж се разпространи слух, че в съседно селище петелът на някакъв селянин даже вече не помирисвал кокошките, но въпреки това те снасяли яйца като луди. Някои ходиха да видят и наистина видели, че петелът стои на оградата - бил много гласовит, - произнасял непрекъснато речи, а кокошките тичат до полозите и ги пълнят с яйца. Нашите дип не вярваха, че силата на словото може чак дотам да стигне, та и кокошките да почнат да снасят яйца без петела, но то си беше самата истина."

"Аз лично не съм виждал бели вълци, пък и мнозина не са виждали, затова винаги сме питали нашия човек откъде са се взели. Той ни е казвал тогава, че по онова време имало големи студове, река Дунав била замръзнала и хората от Видин и румънския град Калафат си ходели на гости, а някои даже и с шейни са преминавали — толкова е бил здрав ледът. Тогава от Румънско по леда преминали и белите вълци. Според него тия вълци се въдят около Турну Магурели, цяло лято там ядат кукуруз, та затуй и косъмът им става бял — като клекне такъв бял вълк в снега, не можеш да го забележиш. Всичките вълци, дето видял през оная нощ, били все от Турну Магурели, с изключение на първите. Първите били тъмни вълци, от нашите планини... Но нека не се отклоняваме много, а да продължим нататък."

„Някои смятат, че човек върви с простотията си, други пък твърдят обратното — че простотията върви с човека, тъй както той си върви и простотията върви с него; кихне ли, тя също започва да киха, седне ли на някоя маса, тя също сяда до него, вземе ли да говори, тя веднага ще почне да говори заедно с него и не е изключено дори да го надговори. "

"Аз съм виждал и човек, простотията му голяма колкото една дървеница. Ей тук стои, на ревера му, той се разхожда с дървеницата, вози се с нея, храни се, спи, а също така и говори. Той говори, а простотията стои на ревера му като дървеница. Тя стои на ревера му като дървеница, а той говори и ръкомаха, говори и ръкомаха, говори и ръкомаха!"

"По онова време нашите гори бяха пълни с попови прасета. Те вървяха на цели стада, но бяха много диви и щом усетеха човек, се пръскаха в различни посоки. Аз се съмнявах, че човекът ще успее да улови попово прасе, камо ли пък и да го опитоми. Виждах го няколко дни как дебне стадата, но и стадата го дебнеха: ако той стърчеше на някой баир, поповите прасета стърчеха на другия баир..."

"Друг един път той видял нещо средно между купа сено и крачол, то тичало на четири тънки крака и лаело весело. На лая на туй куче се притекло друго куче, същинска перка; то цялото било покрито с люспи. После там се явили други кучета. Едно било с бомбе, друго носело жилетка и вратовръзка, трето пък имало каскет на главата си с козирка и панталони от манчестерски плат на ивици. Нашият много се изненадал, когато видял едно куче като ботуш, тъй гладко избръснато, че бузите му лъщели."

"Костенурката, като видя как Бог от реброто на човека направи жена, извади си също тъй едно ребро и направи от него една костенурка. Ребрата на костенурката са отвън и ако вие, драги читателю, ги преброите, ще видите, че на мъжката едното и ребро липсва."

"Овцата се разгневи, че цял живот я стрижат, и като взе една ножица, отиде, та острига стопанина си и му каза: От днес нататък ти бъди овца, а аз ще съм ти стопанинът и човекът, като нямаше друго какво да прави, стана овца, а овцата стана стопанин."

"Децата изядоха ябълките, а през туй време жените ги разпитваха откъде идват, далече ли отиват, ако замръкнат из пътя, къде ще спят, ами ако ги завали дъжд, с какво ще се покрият, ами ако ги срещне куче и т.н., и т.н., както могат да разпитват само жените. Децата им казаха, каквото ги интересуваше, и си заминаха."

"Тогава Бог прати един ангел. Ангелът беше само по риза, щото те винаги си ходят по риза — и зиме, и лете, — беше му много студено, зъзнеше в ризата и подскачаше бос по снега да се стопли. Като огледа пръча, той бръкна в него и извади оттам една черна сажда. Ангелът тури саждата под мишница и като ких­на, отнесе душата."

"Тръгнах по коридора и гледам, че насреща ми върви един от нашите по наполеонки. Сигурно сте виждали тия трикотажни гащи, дето стигат до глезените и в старите времена са били носени от Наполеон. В негова чест човечеството нарекло тия гащи наполеонки. Та тъкмо с такива наполеонки нашият вървеше по коридора — в едната му ръка цигара, другата му ръка на кръста — и хвърляше завоевателни погледи на всички страни. Щом го зърна, камериерката изчезна по-бързо от летящ холандец."

"Ако Горна Камена Рикса пристигаше за надбягването с високите си като къщи коне, Верениците идваха с една особена порода кончета, не по-големи от кози. Сред другия конски свят те щъкаха подобно бълхи и бяха също тъй повратливи и пъргави. Верениците нито веднъж не излязоха начело в надбягванията, но винаги бяха втори. Аз и сега вярвам, че ако в нашия край по онова време бе направено надбягване с ракети, дребните кончета пак щяха да бъдат втори, защото с как­вато и скорост да минеше нещо под носа им, те веднага се залепваха за него."

"Ние бяхме много силно изненадани, когато видях­ме един делфин да пада от небето. Предположих­ме, че той е бил вдигнат във въздуха по време на силна буря, а по-старите си спомниха, че веднъж от небето падали жаби."

"Като си напълнихме джобовете с червена заеш­ка патка, ние се върнахме в селото и седнахме на една поляна, дето жените месеха с крака глина за подници. Жените месят тая глина, наредени в кръг — първо вървят и месят с левия крак, после се обръщат, пак тъй в кръг, и започват с десния крак. Като месят глината, жените си вдигат полите бая височко. Ние седиме и гледаме как си вдигат полите и как газят, и по едно време почнахме да си рисуваме мустаци със заешката патка."